Damon.

Този въпрос ме измъчва от доста време. Прочел съм много книги, но никоя не ми е дала отговор на този въпрос. Всеки човек е един диамант, но нека не забравяме, че диамантът е просто парче въглен, който е бил упорит много години, а въглените изобщо не са красиви, затова и аз не се смятам за голям красавец.
Тялото ми е ужасно. Кого заблуждавам - невероятно е. И не само аз мисля така.
Висок съм и това прави картинката още по- добре изглеждаща. Косата ми е тъмна като нощта, но не мога да разбера какъв точно цвят е. Но мисля, че е черна. Не знам.... Почти винаги прическата ми я определя възглавницата ми, но понякога стават доста добри попадения.Лицето ми е леко продълговато и това го прави някак си по- слабо. Очите ми са небесно сини, много светло и изпъкващо сини, това съчетано с косата ми правят доста добра комбинациия...е поне на мен ми харесва. Очите ми не са огромни, но понякога изпъкват по един доста странен начин и започвам да приличам на пияница или на наркоман. Носът ми...толкова много мога да говоря за тази част от тялото. Когато бях малък си мислех, че ще е много по- добри хората да са без нос, имах доста добри разсъждения. След това започнах да го закривам и да се оглеждам, но разбрах, че без нос хората стават още по- грозни.
Не мога да определя какви точно са устните ми, но поне според мен не са нито много тънки, нито много дебели. Но аз не мога да говоря за устните си, може би трябва да попитам някое момиче.
Може би нещото, което никога не забравям е да се усмихвам, въпреки че понякога ми е трудно, но все пак някой може да се влюби в усмивката ми.

Характера е нещото, което те създава, прави те такъв какъвто си и трудно се променя.

Добре...дълго мога да говоря за характера си. Аз съм просто неузнаваем. Доста сложна натура съм и малко се затруднявам да говоря за себе си...за характерът си. Нещото което обичам много да правя е да чета. Странно е, но наистина много го обичам, прочел съм доста книги през краткият си, мизерен живот, но по- късно ще разберете защо.
Дълго време единствената цел в живота ми бе да се саморазрушавам. И веднъж ми се прииска щастие. Ужасно е, но един ден изпаднах в плен на вулгарното изкушение да бъда щастлив. По-късно разбрах, че това е най-добрият начин да се саморазрушиш. Затова вече се опитвам да не искам да изпитвам това толкова приятно чувство, което може само да ти навлече беди.
Най- вероятно хората, които ме познават най- добре биха казали, че аз съм човек на крайностите, че мога да бъда колкото нежен, толкова и груб. И най- вероятно са прави. Всъщност съм човек на крайностите. Обичам купоните, жените, колите, моторите и татосите. Всичко което може да навреди на един човек. Колкото и да се пазиш можеш да бъдеш променен, точно затова аз имам две същности. Когато съм с други хора ставам лошото момче, но ако съм сам или някой успее да проникне в душата и сърцето ми, ставам друг човек. Всъщност всекидневие ни непрестанно е бомбардирано от случайности или по-точто случайни срещи на хора и събития, които можем да наречем коинцидентност – тоест две неочаквани събития се случват едновременно, засичат се. Любимият на една млада дама се появява в ресторанта и в същото време прозвучава музиката на Бетовен. Огромно множество такива съвпадения остава незабелязани от човека. Ако вместо този младеж в ресторанта бе седял кварталния месар, момичето нямаше да обърне внимание, че радиото излъчва Бетовен. Но надигащата се любов е изострила чувството й за прекрасното и тя никога вече нямаше да забрави тази музика. Всеки път, когато я чуе, ще се вълнува. Всичко, ставащо около нея в такъв миг, щеше да бъде озарено от музиката. Точно от този пример можем да разберем, че любовта е важно нещо в нашия живот, но...по- добре да не я изпитваме, защото тя е нож с две остриета и никой никога не знае кое ще му бъде забодено в сърцето. Едно от любимите ми произведения е “Славеят и розата”. Още от малък харесвам творчеството на
Оскар Уайлд. Харесва ми начинът му на писане и това, че пише доста истински творби. Точно това негово произведение ме описва от една страна доста добре. И аз като славеят мога да пробождам сърцето си и да страдам, за да помогна на някой друг. Може би доста от Вас не знаят това произведение, но то е просто невероятно, поне за мен. “Смъртта е голяма цена за една червена роза, животът е много скъп за всички. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?” И аз като една птичка бих жертвал живота си без да се замисля, дори да знам, че най- вероятно ще съм го жертвала напразно. Не само поетичните неща, звезди, луни, гори, цветя, но даже и бялото копче за панталон, което блести в локвата на улицата... Всичко има скрита душа, която по-често мълчи отколкото говори. Така съм и аз имам душа, дори другите да не го забелязват. Всъщност аз искам да е така. Точно аз искам другите да мислят, че съм едно безчувствено чудовище, което не може да обича. Може би трябва по- обширно да разкажа за двете крайности, в които може човек да ме види.
А и да не забравя...мразя лъжата, затова винаги казвам нещата такива каквито са и понякога с това наранявам хората, но просто не мога да лъжа.
И така... да продължа нататък. Не съм сигурен точно от къде трябва да започна, дали от добрата или от лошата страна. Може би от добрата, за да се отчаете след това от мен. Както казах преди аз имам душа. Мога да обичам само един човек истински и силно...е като не броим майка ми, но нея вече я няма. Никога няма да оставя приятел, въпреки че аз нямам такива, защото трудно някой може да спечели доверието ми, но един път стане ли това, човекът които го е направил можа да бъде сигурен, че ще му бъда верен до гроба... освен ако той не ме предаде. Тогава всичко умира и зейва пропаст, която никога не може да бъде затворена. Обичам да чета, да свиря на китара, да чувствам всяко чувство такова каквото е, дори то да е най- болезненото чувство, което някога съм чувствал, искам го. Никога не се предавам и не отстъпвам на никой, но понякога когато някой не ми е приятен просто мълча и се опитвам да не се набивам на очи, дори това да е малко трудно, но пък ако някой наистина ми лази по нервите става малко страшно. Не съм сигурен, че разбрахте точно добрите ми черти, но се надявам, че от написаното до сега поне нещичко Ви е накарало да се замислите какъв съм и какъв трябва да е човек. Но... все пак злото никога не умира, то само чака да се прероди. Така и аз си имам своите доста лоши черти.
Пия и пуша в неограничени количества, но това се отнася повече за пушенето, отколкото за пиенето. Пуша каквото ми попадне под ръка. Знам че изобщо не е полезно, но все от нещо черният косач трябва да ме прибере. Мога да счупя главата на някой, без да ми мигне окото. Бия се много, с всеки който ми падне под мерника. В училище бях най- големият вандалин и все още си оставам такъв. Това искам да виждат хората и го постигам доста добре. Мога да изплаша доста хора, само с поглед дори фигурата ми да казва точно обратното. Всъщност не се опитвам да избягвам неприятностите, защото те сами ме намират. Явно им харесвам. Относно интимният ми живот...ревнив съм, но и романтичен, ненаситен, но и много внимателен. Но всичко това се отнася само ако обичам момичето истински, а това ми се е случвало само един път, в противен случай...любовта просто я няма и всичко това изчезва.
Много ми харесва един цитат, който гласи: “Човек е тайна ,тя трябва да бъде разгадана. Ако я разгадаваш цял живот , не казвай че си изгубил време . Аз се занимавам с тази тайна , понеже искам да бъда човек.” и е точно така. Всеки се опитва да разгадае тази тайна, но поне според мен никой не е успял. Чудя се защо имам две лица, защо прикривам същността си, защо правя всичко това... но отговор не откривам и от там стигам до извода, че тайната на човека не може да бъда разгадана. Аз не съм обикновеният учител и някой ученици ме приемат добре, други не чак толко, но пък все някак си трябва да се изтърпяваме взаимно.
Хората, които ме познават добре казват да бъда себе си. Чудесно, но кой от себе си? Кой от всичките? Колко на брой са те? И кой от тях съм аз?
Кой всъщност съм аз?

Може би трябва да започна от самото начало. Роден съм на... Боже вече дори се замислям кога съм се родил. На...осемнайсти декември, в Сан Бернардино, Калифорния. Доста хубаво гратче, способно да промени всеки. Но не това е важното. Любящата ми майка се казваше Ерика, а баща ми... ами за него нищо не знам. Дори на го познавам, но и не ме интересува, все пак щом е изоставил мен и майка ми, значи не го е интересувало нещо за мен, така че няма логика мен да ме интересува. Израстнах с майка ми. Тя бе невероятна жена, обичаше ме повече от всички на света и винаги ми казваше, че трябва да обичам, а не да мразя. Тя ме научи на всичко което знам сега, научи ме да обичам, но е да мразя. С времето разбира се спрях да чувствам и двете неща.
Отнесох се отново в приказки, но просто толкова ми липсва. Почина преди ... не знам преди колко години. Тогава имах чувството, че ще умра. Тя бе превърната във вампир заедно с мен и дори мисля, че съм малко виновен за това, защото трудно го преживя, а когато прободоха дървеният кол в сърцето и...не можех да се осъзная дори, че е станало. Не можех да повярвам, че е умряла. Но поне тези, които я убиха си платиха цената на живота и, а именно техните животи.
Когато тръгнах на училище с нормалните деца се чувствах като алцайдер.Аз бях идиота, които не знаеше буквите и не можеше да смята, но те не знаеха нищо от това, което щях да разбера аз. Затова исках да съм различен, да бъда като децата на нощта. Най- вероятно ядът отключи тези чувства и тези мисли или пък може би това, че станах онзи, от които всички се страхуваха.
Аз исках да се превърна, точно затова никога не съм съжелявал, освен тогава, когато убиха майка ми. Тя бе принудително превърната. А аз пих от кръвта на най- красивата вампирка, която някога бях виждал. Тя ме уби и после пих от кравта на собствената ми майка, но тя не можеше да позволи на сина си да умре, дори да я бях помолил да не го прави, нямаше да ме остави да умра.
След това се влюбих. Момичето в което бях влюбен бе невероятно. С коси, дълги и меки, очи като на котка...зелени, кожа бяла като …. дори нямам думи, с които да я опиша. Но сърцето и... ах то бе като от камък. Колкото и да опитвах да я спечеля, каквото и да правех не успявах. Тя бе като ледена кралица. Бях готов на всичко, за нея, дори да се променя, но когато се докоснах поне малко да нея, разбрах, че човек не бива да губи същността си, каквото и да се случва с нея. Тя не можеше да обича, само използваше хората около нея, използваше ги ката играчки, но явно бе доста по- стар вампир от мен и беше разбрала, че можем да се правим, че не чувстваме нищо, но дори и да го мислеше всички знаехме, че това е лъжа и никога не можем да изключим чувствата си. Правеше всичко единствено за нейното благо, никога не се опитваше да направи нещо, за да може другите около нея да са щастливи. Най- вероятно тя не е имала някой, които да може да я научи да обича. Но тази любов отмина. Може би от тогава се научих, че любовта е скапано нещо, но обичта... тя е най- могъщата сила. Според мен обичта е чувството, което идва след любовта, защото обичта е по- силна, но я стига...единственият човек, който някога съм обичал беше майка ми и най- вероятно и тя ще си остане. Но все пак се надявам да заобичам някой отново, дори пак да боли.

Да ^^