Непосещаваната част

Бавно ходех по пътеката на гробищата. Втривах дланите в ръцете си, в опит да се отърва от тръпките, които ме побиваха километри преди да пристигна на това място, и които продължаваха да карат тялото ми да тръпне. Това беше само едно гробище, нали? Място, на което погребваха мъртвите хора километри в земята с никакъв шанс да се измъкнат от ковчезите си в случай, че някой достатъчно превъртял беше решил да ги върне обратно към живот. Естествено, това хората в Мистик Фолс не го вярваха. За тях продължаваше да бъде мястото, което отбягваха да посещават, защото това щеше да значи, че са се разделили с любим човек, чийто надгробен камък с инициали можеха да видят и отново да рухнат до него, напоявайки зелената трева отдолу с милионите си сълзи. Други пък го мислеха за прекалено готик или каквото и да беше там, просто нещо, което беше под нивото им и не заслужаваше присъствието на великата им персона. Трети просто го мислеха за доста странно и плашещо място. Но едва ли някой от тях, колкото и да го е страх от тези гробища, беше виждал нещата, които в момента виждах и усещах навсякъде около себе си.
Опитвах се с всички сили да не обръщам внимание на безпокойството си. Пуснах ръцете си свободно надолу и продължих да вървя напред. Следвах него. Проклетия заек, който не спираше да се движи. За съжаление нямаше какво друго да направя, освен да му изпълня желанието и да го последвам, за да може да се нахраня. Не бях се хранила от седмици и силите ми отслабваха. Имах своите съмнения, но въпреки това продължих да го следвам. Докато той спря и погледна назад. Скрих зад един висок надгробен камък. И в този момент нещо друго привлече вниманието ми. Човек. Тихо тръгнах по посока на миризмата, като все повече увеличавах скоростта си.

Бях погълната от поредната книга за вампири.Защо все се разказваше за любов?Мислих, че вампирите изпитват само злоба, но не и любов.Те не бяха същества заслужаващи любовта и въобще някой да ги обича.Не мислиха преди да направят нещо.Просто действаха.В книгата не се разказваше нищо особено.Само за техните чувства, които по мое мнение те не изпитваха.Сложих едно малко прегънато на две листче между страниците, който миришеха на мастило и нова хартия.Затворих книгата и се чу как страниците напоени с мастило се сблъскаха.Книгата беше от седемстотин страници затова листовете бяха доста.Станах бавно от мекото диванче в библиотеката си и оставих книгата на един от рафтовете за вампирски истории за чувства в които не вярвах.Една въздишка се отдели от устните ми и с тих глас казах:
-Дарк, мислиш ли, че вампирите имат чувства?
попитах черния котарак излегнал се на таборетката пред малката кафяна масичка, на която сега лежаха две или три книги по-малко.Все още беше купчина, но не толкова висока.Дарк отвори очи и седна грациозно.Прозя се лениво и се изпъна на пред, а след това назад.Измяука ми в знак на не съгласие.След това скочи от тъборетката и се запъти към хола.Малките му лапички издаваха звук подобен на тракане по паркета.Той седна пред паничката си и измяука умолително.Взех големият пакет с котешка храна и изсипах малко количество в купичката му.Той измърка и почна да хапва малките гранули издавайки звуци от типа на хрускане.Върнах се в мини библиотеката и се настаних на перваза на прозореца.Перваза влизаше доста навътре в стаята и имаше обем като на две квадратни тъборетки една до друга.Бях постала меко червено одеало и сега седях възхищавайки се на гледката през прозореца.Беше мрачно като цяло, но времето беше топло.Реших да изляза.Дарк бе изял храната си и се качи пр мен.Настани се в скута ми и почна да мърка.Прокарах ръка по меката му козина, която не беше кой знае колко дълга, но все пак мека.
-Да излезем ли?
отново попитах котарака, а той скокна и се запъти към врата.Седна пред нея, измяука и ме погледна.Усмихнах се мило и отидох в червената си стая.Да определено обичах червеното.Беше оставило голям отпечатък в съзнанието ми и може би заради това всичко беше червено.Отворих гардероба си и извадих черни дънки и една тениска с картинка на черна котка с жълти очи.Тениската беше червена.Облякох дрехите си и се запътих към врата.Отворих и Дарк мина преди мен.Изтича по стълбите надолу.Аз слизах бавно и полека.Когато стигнах външната врата на къщата Дарк ме чакаше.Отворих я , а той изхвърча към гробищата намиращи се точно срещу къщата.Странно място за къща, но това съм аз.В всички книги за вампири имаше и гробища.Ето защо често ходех там.Исках да го намеря.Да намеря вампира убил семейството ми.И макар да не бях човек на отмъщението аз искрено исках да убия това същество.
Влязох в гробищата отмествайки малката вратичка при което тя изскърца.Седнах на земята, която тук-таме имаше тревички и се подпрях на един надгробен камък.Въздъхнах и затворих очи вдишвайки мириса н а лек мухъл, гниещи растения и смърт.Мислих си какво ли щеше да е ако семейството ми беше тук.Ако имах времето да бъда с тях.Да съм щастлива, но нямаше как да ги върна.Чух шум на близо и отворих светкавично очи, но не виждах нищо.Не ме беше страх.Даже напротив.Бях спокойна.Често чувах такива шумове.Оказваше се или Дарк или друга котка.Понякога беше просто шум от листа носещи се от лекият и нежен полъх на вятъра.Отново затворих очи, но тогава чух Дарк.Беше някъде близо и звучеше разярен.Шум от движение се чу в близкия храст.
-Дарк?
попитах с тих глас.Надявах се да е той, а не някое зомби което иска да ми изяде мозъка, но повече от всичко исках да изяде мозъка ми.Обаче по-хубав вариант щеше да е вампир.Не просто вампир, а вампирът.Онзи, който изби семейството ми.Присегнах се назад и взех един добре наострен кол от колана си.Да използвах колана и слагах по един кол когато излизах навън.Мястото му беше точно между плата на дънките и колана ми и беше добър вариант ако някой ме нападне.Дори и да не беше вампир нападателя ми пак служеше за самозащита.Дарк изскочи и аз си отдъхнах.Той се затича на някъде и аз прибрах кола на мястото му, а именно между колана и дънките.Беше здраво прикрепен затова нямаше опасност да го изгубя.

Движих се все по-бързо измежду дърветата и надгробните плочи. Вятърът сякаш се опитваше да забави скоростта ми, но аз правех точно обратното Увеличавах я. Привлечена от една единствена мисъл. Храна. Кръв. Краката ми сами се движеха и ме водеха към това толкова желано...съкровище. Кървавата течност сама ме зовеше и ме приканваше да отида при нея. Усещах как очите ми се променят. А ръка за ръка с това, вече можех да предвкуся плячката си. Топлата ѝ кръв се разлива бавно в устата ми. Преминава през гърлото и продължава надолу. Изпълва ме с енергия. Кара ме да се чувствам щастлива. Едва ли ще ми повярвате, ако в момента кажа, че мразя да убивам. Всъщност е така. Това не ми е най-любимото занимание, но иначе ще умра бавно и мъчително. А предвид факта, че съм въмпир, смъртта ми ще отнеме доста дълго време. Приближавах я. Чувах я. Усещах я. Намалих скоростта си и се движих като котка. Бавно и грациозно. Крак пред крак. Доближавах се до целта си. И тогава я видях. дно обикновено и нищо не подозиращо човешко момиче. Усетих и тях. Напоените с върбинка колие и гривна. Жалка работа. Или понеза мен. Сведох поглед към раката си за да проверя дали пръстенът ми е на мястото си. Замислих се за стотиците вампири, които вече дотолкова са свикнали с това бижу, че вече го гледат с празен поглед. Или още по-лошо...пренебрежение. Нима не осъзнаваха, че този миниатюрен предмет съдържа огромна сила, която им помага да оцелет и да живеят по-нормално...като хората. Съсредоточих се в момичето пред мен. Погледнах я. Установих, че не е най-обикновен човек. Върбинката е първия знак - значи знае за нашето съществуване. А коловете в колана ѝ - втория знак. Не ми беше ясно какво прави в гробището. Тя си седеше и сякаш чакаше някой да я покани на следобеден чай. Или още по-зле...чакаше своя принц на бял кон да цъфне пред нея и да я отведе в своето царство. Но предвид местоположението ни...прица ще е зомби, което ще я отведе в Царството на мъртвите. Подтиснах смеха си, който напираше в мен. Придобих сериозно изражение и бавно се изправих. С вампирска скорост се озовах пред нея, хванах я за врата и я долепих до близкото дърво. Кожата ми се беше допряла до колието, но единственото което усещах бе студенината на метала. Очите ми се бяха променили в движние. Зъбите ми се бяха показали и жадуваха да се докоснат до врата на момичето. Затегнах хватката си и я отлепих от земята. Залагам пръстена си, че за момент видях страх в очите ѝ. Значи Червена шапчица все пак се бои от вампири.
- Мила, ти тука влака ли чакаш?
И след като го казах, ме напуши зверски смях. Пуснах я рязко на земята и започнах да се смея. Облегнах се на една висока плоча и се опитах да се успокоя. След като успях я погледнах и се усмихнах. Вече си бях нормална.
- Виж, след това което се случи туко що, не мога да те източа. Така че...аз съм Керълайн.