В парка на Мистик Фолс след седмица... Elena and Henry meet

Слънцето огря по-рано от обикновено в стаята ми и ме събуди. По принцип се обръщах на другата страна и продължавах да спя, но сега изпитах нужда да стана. Нещо в мен ми казваше, че днес ще се случи нещо хубаво и не мога да продължа да лежа. Трябваше да излезна навън и да разбера какво щеше да е то.
Затова разбутах завивките и се изправих. Тръгнах към банята и се мушнах под душа. След като вече се бях освежила, стоях в дрешника си, избирайки дрехите си за днес. С едната си ръка придържах кърпата, с която подсушавах косата си, а с другата разбутвах закачалките и оглеждах дрехите си. Накрая избрах тоалета, който обичах да нося. Захвърлих кърпата върху леглото и до нея внимателно положих дрехите си. Разрових се из чекмеджетата в търсене на сешоара. Изсуших косата си и след това се заех с правенето на малки, нежни букли в краищата й.
Когато приключих с това се облякох и отново застанах пред огледалото, за да видя как изглеждам. Реших, че се нуждая от малко грим, но не обичах да прекалявам, затова се ограничих със спирала и гланц. Видът ми изглеждаше завършен. Усмихнах се на отражението си в огледалото и след това му обърнах гръб. Изтичах надолу по стълбите, като изобщо не се старах да пазя тишина, защото не ми пукаше особено дали Деймън все още спи. Предположих, че е така, но ако се промъкнех тихо, той щеше да реши, че отново бягам, затова просто го оставих да разбере, че илизам и скоро ще се върна.
На алеята беше паркирана колата му, а ключовете от нея бяха в мен, защото вчера ги бях измъкнала от якето му. Качих се вътре и я подкарах към парка. Прецених, че малко свеж въздух нямаше да ми се отрази зле. Спрях пред входа и влязох вътре.
По алеите се разхождаха много хора, както винаги. Наоколо бяха посадени множество цветя в най-красивите и искрящи цветове. Беше странно, че обръщам внимание на това. Преди би ми направило впечатление, но от както емоциите ми бяха изключени, тези неща се третираха като маловажни, затова се изненадах, че сега отново ги забелязвах. Днес бях в прекалено добро настроение...
Седнах на една от свободните пейки и започнах да наблюдавам хората, преминаващи пред мен. Все някой от тях трябваше да става за закуска, но сега не ми се искаше да наранявам никого, така че може би щях да пропусна...
Погледът ми се спря върху младо момче, което се разхождаше наоколо. Изглеждаше особено секси и определено привлече вниманието ми. Исках да се запозная с него. Присвих очи и го огледах още веднъж от главата до петите. Надявах се да седне до мен, а в противен случай, щеше да се наложи аз да положа малко повече усилия, за да го накарам да ме забележи.
Но усетих нещо странно у него. Той не беше човек... не бях сигурна какво точно беше, но не беше обикновен... Това го правеше още по-интересен.

Докато най-спокойно си спях извъдйж отворих очи и осъзнах , че и доста рано но тъй като не можех да спя повече станах и си направих кафе . Ако това може да се нарече кафе тъй като беше прекалено слабо за мен . Вероятно това щеше да е поредния ден в , който настроението ми ще бъде някък си странно . Нямах желлание за нищо а в същото време не исках да стоя затворенн в нас . За това реших да се разходя и да събера мислите си . Хвърлих си един бърз душ и облякох първите дрехи попаднали пред погледа ми в дрешника . Треснах вратата и се отправих към стаята си а от там взех само пари и нищо друго . Днея щях да вървя пеша а не да се возя с любимата ми кола . Ило поне така смятах . Тръгнах по улиците на града а около мен минаваха толкова весели и доволни хора , че чак започнах да им завиждам . От одавна бях забравил какво е да си щастлим и усмихнат , а за добро настроение да не говорим . За момент се замислих колко по-розлично можеше да бъде ако някой неща в миналото не се бяха случили . Но никой не избира съдбата си , дори и аз . Не след дълго бях пред входа на парка . А там както винаги имаше прекалено много хора все едно съм в мола . Но въпреки това надеждата умираше последна и аз силно се надявах да не ме занимава никой с глупости . А ако срещнех някой от приятелите ми броещи се на пръстите на раката , щеше да е перфектно . Продължих да вървя все така замислен и вгледан в тревата около мен въпреки , че не ми правеше никакво впечетление . Можех да кажа , че дори я мразя . Но това не е от голямо значение . Разклатих глава зза да се одтърся от мислите наместили се в главата ми и започнах да оглеждам мястото и хората минаващи около мен . Но за жалост не видях нито една позната физиономия . За разлика от това ми направи впечетление едно доста красиво момиче стоящо само на една от пейките . Но реших , че няма да правя каквото и да било а просто ще продължа по пътя си . Спомням си , че с който и да съм си сприятелил не нося кой знае колко добро бъдеще така , че по-добре да не и развалям настроението . Защото определено си личеше , че е щастлива и може би доволна . Но дали е така ? Не знам . Може би и не трябва да знам . Не се учудвам , че не беше човек тъй като на около минаваха деведесет процента свръхестествени същества . Но това няма нищо не редно и не нормално . Но тъй като ми се стори прекалено интересна обиколих по съседната алея и внезапно без дори да усети се озовах зад нея . Може би си просех шамар или нещо още по-лошо но защо не .

Бях вперила очи в него, но той ме подмина сякаш изобщо не ме е забелязал. Не ми се искаше да повярвам, че това е възможно, но очевидно беше. Въздъхнах и се изправих от пейката. Проследих го с поглед, докато той не зави по една от страничните алеи.
Супер, бях го изпуснала. А уж щеше да се случва нещо хубаво!
Просто трябваше да приема, че нищо добро няма да ми се случи и може би трябваше да отида в Грила, където щях да се видя с някой приятел.
Прехапах долната си устна нервно и прокарах пръсти през косата си, който се размяаше свободно, спускайки се на вълни по раменете ми.
Обърнах се рядко и с изненада установих, че зад гърба ми стои някой. Не можах да видя лицето му, но веднага погледнах нагоре и разбрах, че това беше момчето, което си бях харесала. Беше бърз и това потвърждаваше теорията ми, че не е нормален човек.
Усмихнах се леко и чаровно.
- Съжалявам, не знаех, че си зад мен - рекох нервно, но от моята уста прозвуча много сладко. Отново отметнах косата си и погледнах право в очите му, опитвайки се да разбера какъв точно е цвета им. Така и не можах да определя, но побързах да се представя:
- Аз съм Елена, приятно ми е - казах аз и подадох напред ръката си, за да се здрависаме. - Нов ли си? - попитах. - Не съм те виждала наоколо досега, а аз познавам повечето хора в този град. Поврявай ми, щях да забележа, ако някой като теб - погледнах го внимателно - се навърташе наоколо - поясних аз и за пореден път се усмихнах, след това изражението ми отново премина към сериозно и зачаках отговора му.

Останах все така тих зад гърба й докато в един момент не се обърна като ужилена от комар или оса . Но за жалост не можах да я стрестна .Въпреки , че не това бяха намеренията ми . Беше толкова красива дори и притеснена . Погледнах я право в очите и се умихнах за първи път някак си не толлкова фалшиво .
- Нима наистина съжаляваш ? – попитах я и направих учудена физиономия . До приди малко въздъхваше все едно е преуморена а сега изглижда толкова миличка и чаровна с тази невинна усмивчица . Лично аз не смятам , че съжалява .
- Хенри на мен също ми е много приятно да се запозная с такава чаровна мадама като теб . – казах съвсем спокойно и хванах ръката й .
- Не точно . Живея тук от доста време но не посещавам обществени места и може би за това не си ме виждала . – поясних и наравих невинна физиономия . Най-често можеха да ме намерят в някое затънтено местенце но не сред природата . Чудното е , че днес съм на толкова оживено място .
- Вероятно не познаваш точните хоря щом не си стигнала до мен . – усмихнах се и й намигнах . То наистина си беше така шанса да ми познава без аз да съм нахлул в пространството й и не много голям .
- Е какво прави чаровно момиче като теб в този парк ? – попитах и зачаках да ми отговори . Не очаквах да каже , че си почива или нещо от сорта защото тук в този шум вероятността да си почине е минимална дори никаква . Поне според мен . Но очевидно тя е коренно различна от мен . И точно това я прави интересна .

Наистина ми се стори странно, че не съм го виждала досега, но може би не трябваше да се учудвам. Като се вземеше предвид и фактът, че до скоро си бях съвсем нормално момиче с гадже и приятели, а сега се бях променила напълно. Сякаш цялата ми природа се беше преобърнала и сега бях някой друг, но не и себе си. Чувствах се по-различно, но промяната ми допадаше. Преди бях по-скучна и не правех забавни неща, а сега най-сетне имах възможността да живея както исках, а не както другите очакваха.
Това беше една от най-положителните черти на „неемоционалния” режим.
- Какво правя тук ли? Ами разхождам се, поемам чист въздух и най-вече – оглеждам се за чаровни момчета като теб – отвърнах на комплимента с комплимент. Той наистина успя да ме впечатли, а си бяхме разменили само няколко думи. Освен, че беше невъобразимо сладък, беше мил и много голям джентълмен, а аз ценях тези качества. Компанията му определено беше приятна, но той си оставаше загадъчен тип. Нещо в погледа му ме навеждаше на мисълта, че е потаен и мистериозен. Това обаче определено ме привличаше. Възприемах го като предизвикателство, а аз обичах предизвикателствата.
- Е, Хенри, след като не излизаш често какво те води насам? – попитах го и започнах бавно да вървя по алеята, като се надявах да ме последва. Той тръгна редом с мен, а аз зачаках да чуя отговора му, като го гледах право в очите и се усмихвах леко и мило.

Може би познаваше много хора щом толкова се учуди как не ме е срещала до сега . Всъщност трябва да се чудя аз как не съм чул за нея . Или мобе жи са ми споменали но не съм обърнал внимание . Но гя има такава чаромна усмивка , че дори успя да ме накара и аз да се усмихвам въпреки , че това не е типично за мен . Бях вкаменилусмивката ми и точно за това никой не я е виждал от както се помня . Но хората са казали за всяко нещо си има първи път . Дори и аз да не вярвам на техните думи и да не ги взимам под голямо значение все пак са казали нещо умно и вярно . Може точно това да не го смятат за нещо свързано с моята черна за тях страна но това е точно така . За момент отново се бях замислил за зли и не кой знае колко приятно неща . Но бързо се одтърсих от тях когато тя отговори на въпроса ми . Нима смяташе , че ще повярвам ?
- Нима красиво момиче като теб не е намерила принца на бял кон ? – е в днешно време коне колкото искаме но принцове поне аз не познавам . Засмях се леко и тръгнах редом с нея а това ми даде достатъчно време за да обмисля добре каква всъщност да е причината . Дори аз самия ни знам какво правех тук но по някакъв начин не съжалявам .
- Ами …. Реших да се слея с обществото и да подишам чист въздох . А като те видях колко самотна си стоиш на пейката ми дойде невероятната идея да ти правя компания . – нещо бях полудял или на мен така ми се струваше . Лекарства все още не пиех но може би трябваше . Сега ако ме помислеше за психопат няма да се учудя .

Принцът на бял кон. Да, това беше момчето, за което всяко момиче мечтаеше, нали така? Е, преди и аз бях като тях. Исках да срещна подходящия, да се оженим, да имаме деца и да остареем заедно. Но сега това ми се струваше повече от глупаво. Животът ми се беше променил в момента, в който вампирите дойдоха в него. Бях прекарала с тях толкова много време, че те бяха станали неизменна част от ежедневието ми. Дори се бях влюбила в един...в двама от тях, но сега това нямаше значение. Много добре знаех какво бях изпитвала към тях, но сега това беше само спомен.
- Да, нека да кажем, че моят принц е по-особен от другите и точно в момента не сме в най-прекрасните отношения – рекох. Казвайки това, осъзнах, че преди щеше да ме заболи. Да се почувствам гадно, заради това, че вече не съм с него и защото ми липсваше, но сега дори не ми правеше впечатление. Нищо в мен не трепваше, когато чуех името му или си мислех за него.
- Е, в такъв случай се радвам, че реши да ми правиш компания – признах аз и се усмихнах. Той беше...толкова мил и чаровен. Караше ме да се усмихвам и дори да се изчервя. Това беше постижение.
- Кажи ми нещо за себе си – подканих го най-нахално аз. Не беше длъжен да го прави, но не можеше да ми откаже. Сега бях по-самоуверена и хората сякаш усещаха това. Не беше нужно да използвам внушение, за да ги накарам да направят нещо. Единственото, което трябваше да сторя, бе да се усмихна широко и да гледам мило с големите си очи.

Интересно колко спокойно говореше все едно не и пука от нищо и за никой . Все едно изобщо не му се притеснява дали ще се оправят нещата или не . Наистина бе колкото красива толкава и странна .
- Интересно кой ли „принц” е изпуснал такава прнцеса като теб ? – може само да му се завижда . Но не , всъщност не е така ако е бил кой знае колко добър щеше да й пука за него а не да говори с такава лекота . Но въпроса й не ми допадна и то изобщо . Какво можеше да знае за мен ? Или какво по-точно можех да кажа на момиче , което познавам от толкова малко време . Не можех да и се доверя и да изпея живота си само заради това , че е прекалено красива .
- Какво точно искаш да знаеш за мен ? – попитах съсем спокойно все едно не ми пречи да й разкажа каквото и да било . Но всъщност не е така както казваха хората „Тихите води са най-дълбоки.” За това смятах да остана все така и да не издавам голяма част от живота ми .
- Моя живот е скучен защо ти не ми разкажеш нещо повече за себе си ? – усмихнах се и огледах някъккво малко дете как гонеше пеперуда . Само на какви малки неща се радваха хората . А на какво ли се радваше тя ? Това беше въпроса на , който отговор скоро няма да намеря . За момент се бях замислил за доста не стандартни неща хората , които често наблюдавах и тя , която най вероятно повече няма да я видя . Освен ако не я срещна пак случайно !

Истината беше, че не принцът изпусна мен, а аз него. Вината за случилото се беше моя и не можех да поправя отношенията ни дори и да исках. Никога не бях искала да го загубя, но може би и той носеше някаква отговорност за това, което стана.
Толкова много искаше да ме промени, да стана човек отново, че допусна брат ми да умре. Беше трудно да забравя болката, но още по-трудно беше да си спомня и щастието, което изпитвах, когато бях с него. Той ме накара да изключа емоциите си и да се превърна в това, което бях сега, но дори и тогава не престана да се опитва да ме промени. Просто ми се искаше най-накрая да приеме положението и да ме остави, но Деймън беше упорит . Нямаше да се откаже от мен, смяташе, че все още има надежда и не можех да му се противопоставя.
Сведох глава надолу,проявявайки внезапен интерес към върховете на обувките си. Усмивката ми мигновено спадна. Отдръпнах косата си и отново погледнах към Хенри.
- Това е ...сложно – рекох и поклатих леко глава. Той отклони въпроса ми, когато го помолих да ми разкаже за себе си. Очевидно не искаше да говори, затова нямаше да го разпитва повече.
- Добре, не знам откъде да започна, защото животът ми е доста объркан. Но нека да започнем с основното. Аз не съм човек, Хенри.Аз съм вампир – признах. Не вярвах да се изненада особено. Повечето жители на града не бяха хора, а и той самият не беше. Не знаех какво е, но бях сигурна, че не е човек. Погледнах го в очакване да видя реакцията му.

» В Мистик Фолс след седмица
» Пейките в парка
» Фонтаните в парка
» Входът на парка
» Преди седмица...Тъмната част на гората