В Мистик Фолс след седмица

Даниел лежеше в леглото си, а слънцето грееше право в очите му. За разлика от повечето сутрини, в който веднага би станат от леглото сега той лежеше спокойно замислен вероятно над бъдещето.
След като обаче разбра, че това което мисли е напълно безсмислено махна завивките и стана крачейки към гардероба. От там измъкна едни дънки, новите си бели широки кецове и една черна тениска, която бе прилепнала по тялото му подчертавайки мускулатурата ми.
Отне му едва няколко минути да се облече, след което ръката му бе на ключалката и вратата се отвори, а след миг вече слизаше по стълбите към кухнята. Дружелюбно седна на масата и изчака Кейт да му сервира току направените палачинки за закуска. Хапна ги с наслада след което благодари на възрастната дама за прекрасната закуска и излезе качвайки се в колата си.
Не знаеше накъде отива, но усети, че трябваше да отиде нанякъде. Караше толкова бързо, че силно се надяваше да не го срещне полицията, защото точно сега не му се занимаваше с тях.
След около половин час натисна спирачките и се озова до едно кафе. Нямаше, какво друго да направи освен да слезе от колата и да тръгне към някоя от масите. Докато ходеше обаче една невероятно красива, млада руса дама плени погледа му. Русата и дълга коса се спускаше назад, което го накара да седне до нея типично като един флиртаджия и да заговори младата дама с невероятен поглед:
- Какво прави едно толкова красиво момиче само тук? - попита с усмивка на лицето и с поглед впит право в онези тайнствено красиви очи.

Денят на Ребека бе започнал с главата надолу. Или беше по-точно да го наречем продължението на нощта. След поредният нескалъпен опит за убийството на древното семейство из имението имаше няколко трупа, а по дрехите на русокоска личаха капки кръв.
Качи се в стаята си, като мяташе дрехите след себе си. Отвори гардероба и не след дълго извади дрехи, с които да се преоблече. Дрехите представлязаха едни прилепнали черни дънки и червена блуза с падащо рамо.
-Някой да изчисти боклука, аз излизам - провикна се Ребека, още слизайки по стълбите, надявайки се, че все някой от братята й щеше да се погрижи за труповете, с които бе окърванен пода на дома им.
Вървеше по улиците безцелно, докато не стигна до едно кафе, в което влезе, колкото да се застои на едно място, вместо да обхожда Мистик фолс без да има никакъв смисъл от това. Поръча си, както почти всеки път, щом отидеше на кафе - ирландско кафе, с една идейка повечко уиски вътре и бързо поръчката й бе готова. Ребека бе седнала спокойно и се наслаждаваше на топлата си напитка, когато осамотението й бе нарушено от мъжки глас. Обърна глава настрани, за да види кой бе причината за развалянето на нейното спокойствие.
-Пие кафе? - попита тя и повдигна вежди, поглеждайки към чашата си.
-Очевидно.. - добави с лека нотка на отегчение в гласа и въздъхна.
Някак си флиртаджийските изпълнения не бях кой знае колко по вкъса на блондинката, но не можеше да отрече, че този непознат успя да привлече вниманието й за отрицателно време.
-Ребека Майкълсън - представи се древната на непознатият мъж, който явно щеше да е компанията й за това кафе.

Още от първите и думи ми стана ясно, че не се захващам с обикновено момиче. Явно тя беше от онези момичета с характер, които са готови на всякакви предизвикателства. Е, страхотно, защото аз харесвах именно такива. Побързах да седна на стола и да подпра лакти на стъклената маса, след което си поръчах едно кафе от чакащия пред мен сервитьор, проследих с поглед стъпките му и отново се загледах в красивата блондинка стояща пред мен.
- Даниел Тауърс, още по приятно ми е да се запознаем. - казах аз с някакъв величествено имитиращ глас.
За миг отместих поглед, като се вгледах в заобикалящата ме среда, но не видях нищо изненадващо освен хората, които подобно на нас пиеха кафето си.
- Е, изглеждаш доста отегчена... На какво дължим това? - казах спокойно след което добавих - Не отива на едно толкова красиво и нежно лице да изглежда по този начин.
Защо ли тази млада дама ме привличаше толкова силно и бе ли готова тя да плени сърцето ми и по-важния въпрос бе ли готова да откъсне част от сърцето си и да го повери на мен? ... Е щяхме да разберем скоро.

Замисли се. Историята за касапницата, която бе станала в дома на Ребека, може би не бе най-доброто нещо, което да изтъкне, като причина за обзелата я отегченост. Преди време й доставяше истинско удоволствие да убиява, да отнема животите на останалите и особено да я молят за живота си. Истинско блаженство. Но вече не. Нищо не можеше да я направи истински щастлива, защото всичко това, което можеше, бе отнето. И невъзращаемо.
-Да речем, че е заради сивото ежедневие - казах и се усмихнах, повдигайки рамене.
И наистина бе сиво. Скучно. Еднообразно. А тези определено не бяха сред любимите думи на древната вампирка. Тя мразеше еднообразието, а всеки ден бе толкова еднакъв с миналия, с по-миналия и с още по-предишния, че понякога й идеше сама да вземе сребърната кама, която толкова години бе забодена в сърцето й и я държеше мъртва.
-Просто.. нищо не се нарежда добре, всичко е наопаки и.. дори не знам защо ти казвам това - бе започнала да обяснява на Даниел, но той бе един непознат за нея, едва ли изгаряше от желание да слуша думите на русокоската, която на моменти беше много приказлива.
Пресегна се към чашата си и я взе в ръце, усещайки през порцелановата повърхност топлината на напитката в нея, след което отпи една малка и остави чашата обратно на масата пред себе си.

Сивото ежедневие... Хммм, макар това да не беше много познато на мускулестия хубавец, той имаше онази странна дарба да разбира хората. А спрямо изражението на момичето, което стоеше пред него наистина ежедневието и не беше подобно на неговото.
- Е, всъщност това не ми е познато кой знае, колко, но ако ми позволиш да се приближа до сърцето ти, вероятно ще намерим доста неща, с които да направим ежедневието си малко по-забавно. - казах аз с усмивка като се опитах да накарам и нейното лице да се озари в такава. - И нещо повече, ще имаш до себе си един доста добър психолог, който да те изслушва и да ти дава съвети. Макар, че не само заради това е половинката - тя е до теб в тежките моменти, както и в онези сълзливи мигове, когато приятелите ти са някъде там и няма кой да избърши сълзите ти. - усмихнах се на това, защото вече няколко пъти го бях преживял. Знаех, какво е нещастие и мъчение, но най-вече познавах загубата. В началото бе трудно да свикнеш с нея, но по-късно просто осъзнаваш, че няма как в живота винаги да си победител и продължаваш напред.

-Нямам приятели - отсече Ребека, когато той спомена за сълзливите мигове, когато приятелите ти са някъде там. С тази разлика, че тя имаше една приятелка. През годините имаше много, най-различни, като предаде всички.
-И големите момичета не плачат.. - каза тя и се усмихна.
-Само се усмихват - допълни след това, докато същата усмивка седеше на лицето й.
Ребека не бе зла наистина или поне не толкова, колкото всички си мислеха. Тя бе обикновено момиче, което искаше животът й да е нормален. Наистина нормален. Без нищо вампирско, дори без нищо свръхестветствено. Може би някой би си казал, че е луда, но тя искаше да бъде човек. И наранена преди толкова години, тя бе престанала да вярва, че някога ще е щастлива и се беше оставила на омразата да я превземе.
-Ако успееш да откриеш сърцето ми, то е твое - каза Ребека и поклати глава.
Носеха се слухове, че те беше безчувствена, истории за нейната жестокост. Но истината беше, че наранена преди много години, тя не си бе позволила отново да изпита някакви хубави чувства. Любов например. След предателството, никога не си бе позволила да се влюби истински, но може би всичко бе напът да се промени и светът й да се преобърне на сто и осемдесет градуса.

Замислих се за момент... Какъв ли живот водеше това момиче, без приятели, без някой, който да е до нея. Вероятно наистина и беше трудно. Аз нямаше как да знам, какво чувства и изпитва, поради факта, че цяла вечност съм заобикалян от хора, които по един или друг начин са ми близки затова просто въздъхнах и я погледнах с усмивка.
Нямаше, какво да кажа или направя, затова приближих устните си до нейните в една кратка, но страстна целувка. След като и двамата отместихме лицата си едно от друго аз се загледах в очите й, очаквайки някаква реакция, а на моето лице вероятно бе изписано самодоволство.
Вътрешно обаче се надявах да съм успял да стопля това сърце и наистина една част от него да е станала моя.

Целувката бе кратка, но страстна. Скоро и двамата с отдръпнаха.
На лицето на Ребека учудващо се бе появила една усмивка, която от дълго време не се бе виждала на лицето й, просто защото нямаше повод да се усмихне. Дали измежду убииствата, или опитите за нейното убийство през вековете, Ребека просто беше станала зла и това се четеше дори в погледа й. Но сега и злобата бе изчезнала от очите й, заменена от.. заменена от нещо, което древната вампирка бе забравила от много време. Бе забравила името на това чувство, беше забравила какво беше да го изпитваш, но явно Даниел щеше да й припомни.
Русокоската не харесваше флиртаджии и всякакви типове, които вършат същите работи, които Даниел направи - идват при нея, заговарят я, целуват я. Често си патеха по един не особено хубав начин, но не и той.
-Е.., добре се целуваш - каза Ребека, колкото да наруши тихината и се засмя, осъзнавайки колко глуповато бяха прозвучали думите й.

Усетих, че вече онова момиче, което ме бе посрещнало с онзи отчаян поглед, сякаш и бе писнало от света вече е тотално променено. Очите й грееха, на лицето бе изписана усмивка и просто наистина изглеждаше уникално. Вероятно това бе най-красивото момиче, което Даниел бе виждал или поне така си мислеше, но в нея имаше нещо, което го привличаше до полуда още от първия момент, в който я беше видял.
Вътрешно вярваше, че след тази среща живота му ще бъде променен, но точно в този момент се чувстваше толкова щастлив, че не е получил в замяна плесница.
- Е, какво ще каже младата госпожица да се разходим из града? - попитах със спокоен глас очаквайки някакъв отговор, като силно се надявах той да бъде положителен.

Ребека се замисли над предложението на Даниел, нъ размислите и продължиха няма и минутка. Кимна с глава в знак на съгласие и се усмихна.
-Разбира се - каза и отпи за последно оттоплата напитка, която бе останала в чашата й, след което отново върна чашата на масата.
-Къде ще ме водиш? - попита русокоскатя. Не беше от най-върлите привърженици на изненадите инеизвестното, макар да обичаше адреналина и проблемите, а тези две неща все пак си вървяхя ръка за ръка с неизвестното. Сините й очи се стрелнаха към Даниел в очакване. Е, разбира се, съществувяше варианта древната да не получи отговор на въпроса си, но всъщност за нея това къде щяха да отидат не беше от наякакво особено голямо значение, щом щеше да бъде в неговата компания, която едва ли би заменила за нечия друга.

Даниел отпи от студената кола, която беше останала в чашата му и след това хвърли поглед на блондинката, която стоеше пред него. Замисли се за момент, къде наистина можеха да отидат, но в следващия момент се усмихна и стана, хващайки ръцете на Ребека.
- Е, мила моя ще те заведа на едно много тихо и приятно място, където ще сме само двамата. - казах с тих и нежен глас като непрекъснато се усмихвах. Е, това беше характерно за мен, усмивката беше чара в мен и винаги мислех на нещата позитивно. Едва ли имаше нещо в живота на Даниел, което да успее да го натъжи особено в моменти като тези.
Сега пред него стоеше изправена една синеока красавица, която очакваше той да я повече, а онова място, за което бе замислен плана вероятно наистина щеше да и се хареса.
- Пък и тъкмо там ще успеем да си разкажем повече за нас самите. - добави той, като в този момент си мислеше, че трябва да и признае същността си и да и каже, какъв всъщност е той.
След това хванати за ръце се качиха в черното BMW на Даниел и потеглиха заедно напред, като от време на време той отместваше поглед, за да се вгледа в онези невероятно красиви сини очи стоящи до него и да си каже "Колко е красива."

"Да си разкажем повучу за нас" .. тези думи няколко пъти се повториха в съзнанието на Ребека. Какво можеше да му разкаже за себе си, когато той поискаше да разбере нещо повече за личността. Бяха малко хората, които не бяха чували за първородното семейство, като асоциациите, които се правеха с фамилия Майкълсън бяха доста зловещи. Убииства и кръв си представяше всеки, когато чуеше за Първородните, за Клаус, за Ребека.. Но не можеше да му изцепи "ами аз съм безмилостна кучка, която убива за удоволствие и от скука", нали така. Не бе сред нещата, които щяха да допаднат на Даниел или на когото и да било изобщо.
-С нетърпение чакам да стигнем - каза русокоска, след като Даниел беше привлякъл интереса й исега мислеше накъде ли отиваха.
-Само да не си някой сериен убиец и да ме отвличаш - каза Ребека и се подсмихна.
Не че би имала нещо против точно той да я отвлече. Щеше да е възможно най-добрият похитител.

Даниел се засмя на казаното от нея. Наистина това момиче бе толкова различно и толкова красиво...
- Хо, хо нима не би ти било приятно да си с мен? - казах с лека усмивка, като внимателно гледах пътя.
Оставаше още малко и щяхме да стигнем до онова красиво място. Какво всъщност исках да знам за нея - мислех си аз. Всъщност всичко. Виждаше ми се толкова перфектна, някак съвършена, че дори когато си помислях за нея, цялото ми тяло започваше да пулсира.
Ребека, това име не излизаше от главата ми.
След още няколко минути път натиснах спирачките и паркирах.
- Време е да слизаме - казах аз и поведох русата красавица напред.
Пред нас се разкриваше невероятна гледка на зеленина, цветя и високо извисяващи се дървета, а наоколо всичко изглеждаше по някакъв начин царствено. Малко по-напред вече се виждаше мястото, на което исках да я заведа. След миг вече бяхме там - имаше едно голямо, сякаш безкрайно езеро, а на повърхността му малки листа от рози и водни лилии плуваха бавно. До него имаше един голям камък, където човек можеше да се настани и да гледа с дни красотата на този пейзаж, който не може да се опише с думи.
- Харесва ли ти? - попитах с нежен глас и с блясък в очите.

Когато Даниел спомена, че е време да слизат, Ребека слезе от колата. Първото, което направи разбира се, беше да застане на едно място и да огледа мястото, накоето той я беше довел. Погледа й обхождаше всяко кътче, до което можеше да достигне.
Гледката беше величествена и бе способне да отнеме ума и дума от всеки, който я зърнеше. На русокоската също й повлия по подобен начин, за известно време остана на мястото си просто любувайки се на красотата наоколо. Беше спокойно. Прекалено спокойно за вкуса на синеоката вампирка, но пък й харесваше повече, отколкото си мислеше.
-И питаш?! - възкликна тя, завъртайки се веднъж бавно около себе си, оглеждайки всичко, заобикалящо я.
Тъгна напред и минавайки покрай един от цветните храсти множество листенца паднаха на косата й. Тя скоро беше на брега на езерото, загледана във водата. Беше доста голямо, краят му едва се виждаше за Ребека, а какво оставаше за един обикновен човек.
Направи няколко крачки назад и седна на камъка, докато се зае да маха цветните листенца от косата си. Обърна се назад.
-Е, нима ще ме оставиш сама? Няма ли да дойдеш? - попита тя Даниел, докато пускаше едно листенце на земята, но то бе хванато от вятъра, който го понесе в неизвестна посока.

Даниел за пореден път беше пленен от тази невероятна гледка, която за хиляден път се разкриваше около него. Всички тези дървета, тази зеленина му влияеше доста положително.
Чувайки гласа на Ребека той се обърна, за да я види и се засмя на това, което правеше.
След това с няколко крачки отиде и седна до нея, прегръщайки я. Двамата дълго стояха замислени над всичко станало до тук, а след това той вдигна поглед и се огледа в красивите сини очи на Ребека.
- Е, Ребека искам да ти покажа нещо - каза мускулестия красавец, а след това се обърна назад и се замисли за момент. Дали да и покажеше силите, които притежава? Дали да и каже всичко, да и каже истината? Да, ако искаше връзката им да продължи, макар и тя да беше вече само от половин час, трябваше да и каже. Даниел седна отново до нея, вдигна ръката си и направи странна извивка, с която вдигна съвсем малко от водата във въздуха и изрисува красиво сърце. То стоеше просто така във въздуха, сякаш бе станала магия, и наистина беше така.
Той се обърна към Ребека вгледа се в изуменото и лице, а след това се усмихна и зачака да каже нещо.

Ребека се усмихна при демонстрацията на Даниел и се загледа във водната форма, която свободно си се рееше из въздуха, сякаш това беше напълно естествено. Само че, разбира се, че не беше.
-Е, щом ще си показваме неща.. - каза тя замислено, докато погледна водното сърце във въздуха и обърна ръката си с дланта нагоре.
То буквално долетя и започна да се рее над ръката на русокоската.
Известно време стоя така, докато водата не лумна в оранжево-червени пламъци. Научно доказано, че това бе невъзможно, нали така. Но магически доказано.. е, тук законите на физиката, химията и всяка една друга наука нямаха никаква сила. Изобщо не важаха.
Двете несъвместими стихии се преплитаха една около друга, но нито огъня загасваше, нито пък водата се изпаряваше. Чарът на това да не си просто обикновен човек и да имаш контрол над елементите.
-Е..какъв всъщност си ти? - попита го Ребека, като обърна поглед към Даниел, а от сърцевидната форма от вода и огън във въздуха не бе останал и помен.
Най-вероятно той вече знаеше каква е Ребека, едва ли не беше усетил, че е е вампир. Някак си се открояваха от останалите същества.

Даниел гледаше в недоумение. Какво бе станало, нима тя наистина бе толкова различна от други момичета, а може би именно това е била разликата, която го е привлякла от самото начало. Да не би тя... да беше богиня?! Но това не беше възможно, защото той щеше да я познава, нямаше как да е обратното. Въпроса сега бе, какво е всъщност ?
- Всъщност, аз съм ... - Даниел се изкашля, а след това пое дълбоко въздух и продължи - аз съм бог.
После той се усмихна и дълго остана вгледан напред, не знаейки, какво повече може да каже.
- А, какво си ти? - попита с усмивка на лицето той.
Харесваше му това, че досега бяха искрени и си приличаха по толкова много неща. Освен това тя бе една млада и красива дама, която имаше толкова пленителни очи, в който след като се огледаш не можеш да отместиш поглед дълго.
Той хвана ръката й и я целуна нежно, очаквайки отговор от младото момиче пред него.

Очите на Ребека леко се разшириха при признанието на Даниел, че той всъщност е бог. Е, тя очакваше, че е някакво по-могъщо създание, понеже силата, която притежаваше, се усещаше, тя направо витаеше във въздуха.
След малко и той на свой ред попита русокоската.
-Древна.. - каза тя кратко.
Дали под едната думичка "древна" се разбираше, че е вампирка. Току-виж я помислеше за някоя древна вещица. Ах, как мразеше вещиците. Добре де, освен онези, които й дължаха услуги, а те бяха сравнително доста като се има предвид колко дълго бе живяла Ребека.
Тя се приближи към Даниел.
-Вампир - добави след това тихичко на ухото му.
-Но не хапя - каза тя, все така говорейки тихичко, близо до Даниел.
На лицето й се бе появила една тайнствена и коварна усмивчица, но не мислеше нищо лошо, разбира се.
-Е, освен ако не помолиш - каза тя, подсмихвайки се и устните й за момент се озоваха на врата на Даниел.
Но само за една кратка целувка.

За миг Даниел остана изненадан от това, което му бе казала русата красавица. Древен вампир, това наистина си изглеждаше зловещо, но той го прие. Нима не живееше в град, където вероятно имаше върколаци, вещици, а вече и вампири. При това древни. Тази дума дълго не излезе от главата на Даниел, но след това той просто се обърна към нея и приближи лице то нейното. След това допря устните си до нейните за една този път по-дълга и страстна целувка, а след като тя приключи, той навлажни устните си с език и каза:
- Това звучи доста приятно. Досега си мислех, че живота ти наистина е толкова отегчителен и незабавен, а какво било то. - каза той и се усмихна. - Древен вампир, вероятно се впускаш в безбройни приключения, но... - замълча за момент, а после продължи - пиенето на кръв не е ли гадно и ... да причиниш болка на някой ... не се ли чувстваш някак гадно? - запита той, но дори сам знаеше, че без това тя не би могла да оцелее, затова отново приближи устните си до нейните и я целуна така, сякаш да забрави за казаното.

Дали Даниел осъзнаваше, че питаше Ребека дали случайно нещото, с което живее не е гадно? Все едно да попиташ човек дали не е гадно да се храни. Вампирите не можеха без кръв, макар че имаше някои, които завидно дълго време издържаха без да се хранят, именно за да не нараняват много хора. Имаше такива, които после лекуваха жертвите си и ги караха да забравят. Но русокоската не спадаше към нито една от тези групи. Тя се причисляваше към онези, които убиваха жертвата си и то само за удоволствие.
Преди да успее обаче да отговори на въпроса на Даниел , устните му отново се бяха озовали върху тези на Ребека.
Е, говорене можеше да почака, разбира се. Ребека не би заменила тези целувки за някакви разговори и то разговори за нейната вампирска същност.
Тя беше вампир. Точка. Поправка - древен вампир от първородното семейство. Всякаква друга информация би била ненужна, защото нямаше да се хареса на всеки, освен ако не беше психопат. А русокоската силно се съмняваше Даниел да е такъв.
-Дори и да е гадно за някои, няма кръв - аз умирам. Има кръв - аз живея. Така чее.. ако някога ти се прииска да умра.. затвори ме някъде, където няма кръв - каза Ребека и се засмя, но не му позволи веднага да й отговори, защото устните й отново се бяха впили в неговите. Не можеше да се насити на тези целувки.

Целувката наистина бе от онези, които те оставяха без дъх. Загледах се някъде напред, за да помисля малко, макар че нямаше какво толкова да се мисли. Русата красавица бе древен вампир, което не бе кой знае какво. Въпреки всичко тя си оставаше моето момиче, което аз обичах и към което изпитвах чувства.
- За нищо на света не бих го направил, мила. - усмихнах се аз, а след това я целунах по челото. - Но аз съм бог. Може би има нещо, което мога да направя за теб. - усмихна се той като просто се опитваше да помогне.
- Както и да е, да не мислим затова. Какво ще кажеш да отидем вкъщи? Ще се забавляваме, ще поплуваме в басейна, ще гледаме някой психарски филм, награбили големи кофи сладолед и огромни количества чипс?
Докато Даниел чакаше отговор я целуна още веднъж по устата и вплете пръсти в нейната ръка, както съдбата вплита пръсти с любовта.

На Ребека не й трябваха повече от няколко секунди да обмисли предложението на Даниел. Кимна бързо с глава и се усмихна.
-Едвааам ме нави - засмя се тя и го погледна.
След малко се изправи от камъка и за последно се огледа наоколо, наслаждавайки се на гледката и на величественото спокойствие, което цареше на това, сякаш откъсно от целия останал свят, райско местенце. Обърна се и погледа й се спусна към дърветата и онзи коварен розов храст, който най-нахално преплиташе клонки в косите на Ребека и тя се озоваваше с някое друго листенце измежду русите си кичури.
На връщане щеше да внимава повече.
Не че и пречеше, но.. розовото не й беше кой знае колко по вкуса. Може би тъмно червеното, розовото и напомняше за.. кукла Барби.
-Е, ще тръгваме ли? - попита тя Даниел.
Не че особено много й се напускаше това място, но вече и без това беше станала.
Направи няколко крачки напред и се обърна към Даниел, за да изчака отговорът му.

Малко трудно беше на човек да се отдели от място като това. Именно затова Даниел остана още малко седнал на камъка, вперил поглед в езерото.
- Разбира се, скъпа. Тръгваме! - въздъхна той и се изправи като бавно закрачи към Ребека. След това я прегърна през кръста и се усмихна доволно. Деня бе към края си. Това значи, че бяха прекарали тук почти цял ден, без дори да забележат. Колко бързо и неусетно минаваше времето, помисли си той, но когато имаш компания като Ребека, дори най-тежките дни можеха да ти се видят като райски приятни.
След няколко минути те се качиха в колата и затвориха вратите. Даниел включи двигателя и потегли право напред.
Пътят не беше толкова дълъг, но навън вече се бе стъмнило. Той паркира колата в гаража и заедно с Ребека излязоха от колата. Той я целуна отново и се сети, че точно сега в къщата нямаше никой. Или поне на това се надяваше, но бе почти сигурен, че ще са само двамата.
Даниел завъртя два пъти ключа на входната врата и влезе в огромното имение, като поведе блондинката направо към басейна. След няколко минути вече бяха там.
- Е, ще поплуваме ли? - попита той със задоволителна усмивка, очаквайки отново отговор от красивата блондинка.

Пътуването не продължи кой знае колко много, не след дълго, Даниел спря колата, което подсказа на Ребека, че са стигнали.
Когато слязоха от колата, той й зададе въпрос, на който първоначално русокоската само се усмихна, но после все пак му отговори.
-Не знам дали си наясно.. но аз сутринта излязох на кафе - започна Ребека, докато си беше хванала едно кичурче и си го въртеше. Понякога имаше този навик, ей така като й бяха свободни ръцете и започваше да си върти някое кичурче около пръста. Но беше по-добър от това за сее раздори и смърт, не можеше да се отрече. Така че този дребен навик и беше напълно простен, щом не вредеше на никого.
-Но когато излизам за кафе по принцип не си нося бански в чантата. Само споменавам - каза тя и се засмя.
Не че й беше някакъв проблем просто да се съблече по бельо, нали така? Това беше единственият алтернативен вариант, при неналичието на банския на русокоската. Но в крайна сметка тя не можеше да вижда в бъдещето, иначе най-вероятно щеше да си вземе.

Даниел погледна красавицата застанала пред него и замислено се обърна напред. След това със злокобна усмивка се обърна към приятелката си:
- Защо ти е бански, когато имаш бельо? - попита той.
Като веднага след това започна да се съблича. След няколко минути остана почти без дрехи и се хвърли в басейна, където започна да плува гордо. Водата бе малко студена но това не уплаши мускулестия мъж, който бодро плуваше ту до единия край, ту до другия.
- Е, хайде, няма ли и ти да дойдеш? - провикна се след малко той, а след това отново се гмурна във водата.
Навън вече се бе стъмнило и, когато Даниел вдигнеше поглед нагоре виждаше звездите, тъй като басейна бе в задния двор. Луната също стоеше гордо на небето и наблюдаваше всичко от високо. Той остана за няколко минути вгледан нагоре, а след това отново впи поглед в момичето стоящо над него, давайки знак да се присъедини към веселото плуване.

» В парка на Мистик Фолс след седмица... Elena and Henry meet
» Преди седмица...Тъмната част на гората